Mastermind Bulgaria :: Портал за личностно развитие, духовно израстване и ефективно управление на живота. ::
Warning: Creating default object from empty value in /home/thesecret/www/root/components/com_k2/models/item.php on line 445
Сатсанг от Свами Сатянанда Сарасвати
Има два вида медитация – пасивна и активна.
Активна медитация е тази, която се случва, докато изпълняваме ежедневните си задължения, докато вървим, говорим, храним се и т.н. Това всъщност е целта на йога, да ни позволи да медитираме, докато изпълняваме светските дейности. Това не означава, че те няма да бъдат извършени, или че ще бъдат извършени без ентусиазъм. Всъщност работата и външните дейности ще бъдат изплънявани дори с повече ефективност и енергия. Активна медитация може да се усъвършенства чрез практикуване на пасивните медитативни практики и чрез развиване на самоидентичност, а също и чрез задълбочаване на техниките на карма и бхакти йога.
Пасивна медитация е намерението да седим в една поза и да изпълняваме медитативна практика. Целта й е да успокои вечно неспокойния и блуждаещ ум и да го направи съсредоточен, така че медитативното преживяване автоматично да последва. Тя грубо може да бъде разделена на четири различни етапа на опитност:
Сатсанг от Свами Сатянанда Сарасвати
Медитацията е нещо, за което повечето хора са чували, малко хора имат представа и още по-малко действително са я преживели. Както всички други субективни преживявания, тя не може да се опише с думи. За да разбере за какво става дума, практикуващият трябва да се опита да намери отговор за себе си. Опитът е реално преживяване, а описанието не е преживяване. Въпреки това ще дадем всичко от себе си, за да хвърлим малко светлина върху тази тема.
Нашият ум
Нека първо да определим начина, по който модерната психология е категоризирала различните части на ума. Подсъзнателният, или несъзнателният ум приблизително може да бъде разделен на следните три групи: нисш ум, среден ум и висш ум.
Нисшият ум отговаря за активирането и координацията на различните дейности на тялото като дишане, циркулация, коремните органи и т.н. Също така той е част на ума, която провокира инстинктивните импулси и точно в нея се проявяват коплекси, фобии, страхове и натрапчиви идеи.
Средният ум е част на ума, която отговаря за информацията, която използваме, докато сме в будно състояние. Това е частта на ума, която анализира, сравнява и достига до заключения по отношение на постъпилата информация. Резултатите от работата й се появяват в съзнанието ни, когато имаме нужда от тях. Това е частта на ума, която ни дава отговори. Например много от нас са се изправяли пред проблем, който не можем да разрешим в момента, само за да открием, че отговорът изплува в съзнанието в по-късен момент. Средното подсъзнание е това, което е разрешило проблема без нашето осъзнаване. Това е царството на рационалното и интелектуалното мислене.
Висшият ум е областта на т.нар. суперсъзнателна дейност. Той е източникът на интуицията, вдъхновението, блаженството и трансцеденталните преживявания. Точно оттук гениите получават искрите си на творчество. Той е източникът на по-дълбоко знание.
Докато сме в будно състояние, имаме съзнание за някои явления. Но имаме съзнание само за малка част от дейностите на ума, обикновенo за тези в областта на средния ум. Точно това съзнание ви позволява да четете тези думи и да осъзнавате значението им.
Друга част на ума е колективното несъзнавано, за което Карл Юнг направи много, за да бъде прието от науката. В тази част на ума имаме данни за еволюционното ни минало. Тя съдържа информация за дейностите на предците ни и архетипите. Това е частта на ума, която ни свързва с всички други човешки същества, защото е копие на общото ни минало.
Зад всички тези различни части на ума е истинската ни същност или самата сърцевина на съществуването. Истинската ни същност е това, което озарява всичко, което правим, въпреки че не сме осъзнати за нея. Повечето от нас смятат, че центърът на съществото ни е егото, но егото в действителност не е нищо повече от друга част на ума. Истинската ни същност е това, което озарява дори егото.
И така какво се случва, когато медитираме?
Когато медитираме, сме в състояние да отведем съзнанието си до различни части на ума. Обикновено, както вече обяснихме, съзнанието ни е ограничено до повърхностната дейност на малки зони от средните или рационалните части на подсъзнанието. По време на медитация можем да излезем от интелектуализирането.
Обичайният опит на повечето хора, които започват да медитират е да виждат гротески видения или да започнат да осъзнават свои дълбоко вкоренени комплекси, за които може би не са знаели, че съществуват. Разбират, че имат страхове, които преди това не са осъзнавали. Причината е, че съзнанието сега функционира на нивото на нисшия ум. Подсъзнанието сега подчертава комплекси, страхове и други, които преди това не е осъзнавало. Преди това просто е било осъзнато за проявите на тези страхове под формата на гняв, омраза, депресия и т.н. Веднъж щом тези дълбоко вкоренени комплекси се посрещнат смело, може да бъдат премахнати и да се постигне по-голямо щастие в живота. Също така по време на медитация много хора стават осъзнати за вътрешните процеси на тялото си. Това е така, защото съзнанието осъзнава дейностите, които контролират тези функции на тялото.
Трудно е да се достигнат по-високи нива на медитация, ако не премахнем голяма част от натрапчивите страхове, които имаме в нисшия ум. Невъзможно е да се стигне до по-дълбоки нива на медитация, защото тези комплекси са толкова непреодолими, че изглежда почти автоматично притеглят съзнанието към себе си. Въпреки че има много други места, където съзнанието може да отиде, то се притегля като желязо към магнит към дейностите на нисшия ум. Сякаш намира извратено удоволствие да мисли постоянно за нашите страхове, фобии и тревоги.
В по-високите нива на медитация съзнанието се премества във висшия ум, или областта на суперсъзнанието. Съзнанието се издига над рационалната мисъл и виждаме дейностите, които изглеждат близо до реалността. Посредникът навлиза в измеренията на вдъхновението и просветлението. Практикуващият започва да преживява дълбоките истини и аспекти на съществуването. Навлиза в нови сфери, нови земи на съществуване, които до този момент са изглеждали като невъзможни и като обикновен плод на въображението.
Кулминацията на медитацията е себереализацията. Това се случва, когато дори пределите на висшия ум се прехвърлят. Съзнанието спира с изучаването на ума и се идентифицира със сърцевината на съществуването, истинската същност. В този момент то се превръща в чисто съзнание. Когато някой постигне себереализация, това означава, че се е свързал с истинската си същност и идентифицира съществуването си, живота си от гледна точка на същността си, а не от гледна точка на егото. Когато действа от истинската си същност, тялото и умът работят почти като отделни единици. Престават да бъдат истинският аз, а са просто проявления на истинската същност, на истинската идентичност.
Така виждаме, че целта на медитацията е да изучава различните области на ума и накрая да премине напълно пределите на ума.
Източник : http://www.yoga108.info
9 вечни урока по лидерсвто на Сирус Велики
Забравете модерните книги за лидерство. Най-голямата книга за бизнеса и лидерството е написана още през 4 век от един грък, а в нея се разказва за персийски цар. Да, точно така! :)
Предистория: Сирус Велики е човека, който историците наричат "най-симпатичния завоевател", както и първият цар, който основава "империя базирана на щедрост", вместо на насилие и тирания. Мислете за Сирус, като абсолютната антитеза на идеалния "Владетелят" на Макиавели. Авторът на книгата е Ксенофан, ученик на Сократ.
Отчуждаващата комуникация - общуване, което блокира съчувствието
Радостта и удоволствието, които изпитваме, когато даваме и получаваме са естествена част от нашата природа. Какво ни отделя тогава от състрадателната ни природа и ни кара да ставаме жестоки, да не уважаваме човека до себе си и да се използваме един друг? И как може да се обясни факта, че има хора, които и при най-непоносимите условия успяват да съхранят естествената си способност за съчувствие и състрадание?
Един от основните фактори които оказват силно влияние за това да бъдем агресивни един към друг, и който ни отдалечава от естественото ни състояние на съчувствие е специфичната форма на езика, която използваме когато общуваме с другите. Наречена „отчуждаваща комуникация” тази форма на общуване блокира нашето съчувствие проявявайки се в различни ситуации.
Един от видовете отчуждаваща комуникация е моралната присъда, която загатва, че хората, чийто действия са в дисхармония с нашите ценности, са лоши или грешни. Такъв вид присъда ще открием в изказвания от рода на: „Проблемът ти е, че си егоист”, „Винаги мислиш само за себе си”, „Това не е възпитано”. Обвинения, обиди, потъпкване, поставяне на етикети и диагнози, критикуване, сравнения – всичко това е вид присъда.
В света на присъдите основното, което ни занимава, е „КОЙ КАКЪВ Е”.
Когато използваме езика на отчуждаващата комуникация и искаме да си обясним поведението на другите, основното, което ни занимава в мислите и в общуването ни, е да търсим грешката в тях. Търсим грешката и в самите себе си, когато се случи да не разберем нещо, или когато не реагираме така, както бихме желали. Вместо да обърнем внимание на това, от което другите може би се нуждаят, а не го получават, ние започваме да класифицираме, анализираме и да определяме степените на погрешно поведение. По този начин, ако партньорът ми иска повече чувства и нежност, отколкото аз му давам, тогава той е „несамостоятелен и досаден”. Но ако аз се нуждая от повече чувства и нежност, отколкото той ми дава, тогава вече е „студен и безчувствен”. Ако за колегата ми детайлите са по-важни, отколкото за мен, тогава той е „дребнав и критичен”. От друга страна, ако детайлите са по-важни за мен, отколкото за него, тогава той става „мързелив и небрежен”.
Този вид анализиране на хората всъщност е трагичен начин да изразим собствените си ценности и нужди. Трагичен, защото изразявайки така своите ценности и нужди, ние увеличаваме съпротивата и самоотбраната точно от страна на онези, чието поведение е от най-голямо значение за нас. Трагичен е и защото, ако все пак се съгласят с нашето мнение, че грешката е в тях, и все пак решат да действат в хармония с нашите ценности, тогава ще го направят от страх, вина или срам.
Сравнението е форма на присъда.
Друга често срещана форма на отчуждаваща комуникация блокираща състраданието са сравненията. В своята книга „Как да станем нещастни”, Дан Грийнбърг демонстрира с чувство на хумор коварната сила, която сравняващият начин на мислене е способен да упражни върху нас. Едно от упражненията, които той предлага е да се сравним с изобразени на плакат мъж и жена, които според стандартите на съвременните медии, въплъщават идеала за физическа красота. Упражнението гарантирано дава обещаващия ефект: колкото по-често се сравняваме, толкова по-жалки и по-нещастни започваме да се чувстваме. И това е само началото. Какво става ако почнем да сравняваме начина си на живот, парите които печелим, колата която караме и постижения, които имаме с тези на световно известни личности от телевизията и списанията. Става очевидно колко нещастие сме си докарали и колко успешно този начин на мислене блокира съчувствието – както към нас, така и към другите.
Мислене, базирано на принципа „на всеки според заслуженото”, блокира състрадателната комуникация.
Отчуждаващата комуникация също така е свързана с разпространеното схващане, че някои постъпки трябва да бъдат възнаградени, а други – наказани. Този начин на мислене е изразен чрез думата „заслужава”, например „Той заслужава да бъде наказан за това, което стори.” Това предполага лошотия от страна на онези, които се държат по определен начин, и приканва те да бъдат наказани, за да се разкаят и променят своето поведение. В интерес на всички хора е да се променят не за да избягват наказанията, а защото виждат ползата за самите тях от една такава промяна.
Вместо да се учим как да бъдем наясно със собствените си чувства и нужди, ние израстваме, усвоявайки език, който предразполага към използването на епитети, сравнения и изисквания, както и към произнасянето на присъди. Въпреки това радостта от това да даваме и получаваме и да бъдем съпричастни е част от нашата природа. С помощта на подходящи езикови и комуникационни умения ние можем да запазим своята човечност и в най-тежките моменти. Откликвайки на нуждите на хората, разбирайки и съпреживявайки техните мисли, думи и чувства ние създаваме устойчиви и дълбоки взаимоотношения с тях. Взаимоотношения, трудно заменими в днешния взаимосвързан свят. Взаимоотношения необходими за успеха и щастието на всеки човек.
Източник: Общуване без агресия - наръчник по ненасилствена комуникация, Маршал Розенберг
Ново поколение в организацията на времето
Организацията и управлението на времето винаги е била актуална тема. Днес, повлияни от динамиката на ежедневието и неограничените достъп до информация и възможности за развитие, ние все повече обръщаме внимание на константата време. Ще ни стигне ли времето да постигнем целите, които сме си поставили, да ходим на лекции и да работим, да работим и да се забавляваме, да градим професионална кариера и да имаме пълноценен семеен живот. "Организирайте се и действайте съобразно приоритетите си" е фразата, която показва еволюцията на три поколения в изграждането на теорията за организиране на времето и основният въпрос сред широката гама от подходи и начини е как това да се осъществи най-добре.
Личното управляване и организация извървяват същите пътища, както и много други човешки стремежи. Основните етапи на развитие или "вълни" (както Алвин Тофлър ги нарича) следват една след друга, като всяка от тях добавя съществено ново измерение. Например при социалното развитие аграрната революция е последвана от индустриалната, която, на свой ред, е последвана от информационната. Всяка следваща вълна предизвиква прилив на социално и лично израстване. По същия начин и в областта на организацията на времето всяко поколение използва опита на предишното, получавайки възможност по-добре да контролира живота си.
Първата вълна или поколение, това на аграрната революция, може да бъде характеризирано чрез бележки и списъци – едно усилие да се създаде приемственост и обхващане на многото изисквания, поставени спрямо човешкото време и енергия.
Второто поколение, на индустриалната революция, може да бъде характеризирано чрез календари и работни бележници. Тази вълна отразява опита да се погледне напред, да се предвидят бъдещите действия и събития.
Третото поколение, формирано по време на информационната революция, представлява днешната организация на времето. Към идеите на предишните поколения се прибавя и важната идея за приоритетност, за избистряне на ценностите и сравняването на относителната стойност на дейностите спрямо тях. В допълнение третото поколение акцентира върху поставянето на цели – дългосрочни, средносрочни и краткосрочни – спрямо които времето и енергията се хармонизират с ценностите. То също така работи с понятието за всекидневно планиране, за изготвяне на конкретни програми за реализация на важни цели и дейности.
И докато третото поколение все още правеше тези „открития”, хората започнаха да осъзнават, че ефикасното планиране и контрол над времето много често водят до противоположно резултати. Акцентирането само върху „ефикасността” създава очаквания, които се разминават с възможностите за създаване на искрени взаимоотношения, за удовлетворяване на човешките нужди и за пълноценно изживяване на спонтанните мигове в живота.
Много хора не приемат програмите за организация на времето и планирането, защото те ги карат да се чувстват прекалено програмирани и ограничени и се връщат към техниките на първото и второто поколение, опитвайки се да запазят взаимоотношенията си, спонтанността и качеството на живот.
Свидетели сме на появата на ново, коренно различно четвърто поколение, което разбира, че „управляването и организацията на времето” е погрешен израз, защото предизвикателството е не да управляваме времето, а да управляваме себе си. Удовлетворението идва както от очакването, така и от реализацията. Очакването (и удовлетворението) лежат в нашия Кръг на Влияние.
Очакванията на четвъртото поколение не са насочени към нещата и времето, а към запазване и подобряване на взаимоотношенията, към постигане на дълбоки, устойчиви резултати. Това е баланса между целите, които искаме да постигнем и усилията които ще положим за тяхното постигане. Баланс според, който едното не е за сметка на другото и според, който приетата от обществото „цена”, която трябва да бъде платена, губи своят смисъл.
Източник: Седемте навика на високо ефективните хора, Стивън Кови