Имало едно време, една мъничка семка и понеже била просто мъничка семка, никой не я забелязвал и не се интересувал от нея. По този начин, обхваната от чувство за малоценност, семчицата не отдавала голяма важност на съществуването си.
Тогава един ден я подхванал вятърът – по случайност или не, тя не знаела, но я подхвърлил безмилостно на откритото поле, под знойното слънце. Тя била объркана. Защо изобщо вятърът си бил направил труда? Но вместо така нужния отговор, получила само дъжд (като допълнение към слънцето); понякога той бил лек, ситен дъждец, но друг път се излизвал като бурен поток.
Така времето минавало. Няколко години по-късно семчицата забелязала пътник, отпочиващ си до нея.
“Господи, благодаря ти. Наистина имах нужда да си почина малко!” – чула тя от пътника.
“За какво говориш?” – учтиво попитала пътника. Мислела си, че човекът се шегува с нея. Разбира се тя била забелязала и други хора да сядат до нея и да си почиват, повече през последните години, но никой не бил говорил по този начин.
“Кой е това?” – казал мъжът.
“Аз съм, семката.”
“Семката?” Човекът погледнал към огромното дърво. “Шегуваш ли се с мен? Ти не си никаква семка. Ти си дърво. Гигантско дърво!”
“Наистина ли?”
“Да! Защо си мислиш, че хората се отбиват тук?”
“Защо идват тук все пак?” – попитала невинно семката.
“Да почувстват сянката ти! Не ми казвай, че не знаеш, че си пораснала с времето.”
Изминало малко време преди думите на пътника да достигнат до съзнанието на семката.
Тя, превърнала се в голямо дърво се усмихна за пръв път в живота си. Годините на безмилостни мъчения от страна на слънцето и дъжда най-накрая придобили смисъл.
“О, това означава, че вече не съм малка крехка семка. Не ми било писано да си отида незабелязано от този свят, а съм родена, за да освобождавам хората от тяхната отпадналост и умора. Сега не бих сменила живота си и за 1000 скъпоценни камъка!”
