Държането на сянката във вериги изисква голямо количество енергия и отнема цялото и очарование и сила. Освен това то не постига целта си, тъй като сянката ни преследва в нашите сънища, саботира работата и отношенията ни и се сублимира в натрапчиви действия. Когато сянката е потисната, ние се откъсваме от своята цялостност и от своята основа. Тъй като инстинктивните енергии са голяма част от детската психика, ние се лишаваме и от невинността и спонтанността на детето вътре в нас.
Когато сянката остане да съществува непризната, тя се проектира върху другите. Подобно на скрита форма, върху която светим със своята преувеличена светлина, ние виждаме сянката безсрамно да се перчи в поведението на хората около нас, докато ние справедливо оставаме неопетнени.
Когато станем поляризирани, ние сме като магнит, притеглящ към нас обратния процес. Неизменно привличаме онези, които въплъщават нашата отхвърлена сянка – като брачни партньори, началници, колеги, съседи или деца, които се промъкват в нашия живот чрез отношения, от които не можем лесно да избягаме. Ако сме отхвърлили своята лична сила, шефът ни ще бъде тиранин. Ако сме зависими от другите, ще се оженим за някой студен и дистанциран. Ако сме спокойни и деликатни, съседът или съквартирантът ни ще бъде шумен и неделикатен.
Качествата на сянката се посрещат със силна критичност и присъда, тъй като се проектират върху другите. Наличието на тази присъда е нашият ключ към сянката в качеството и на отхвърленото ни Аз. Ако отхвърленото Аз е сексуалността, тогава откритата сексуалност у другите ще създава високо заредена негативна реакция. Ако отхвърленото аз е гневът, ние ще се страхуваме от него и ще критикуваме неговото наличие в другите. Ако потискаме емоциите ще имаме малко толерантност към онези, които се нуждаят от внимание, плачат или са силно експресивни. Затова за нас е много неудобно да се намираме до някой, който изразява енергиите на нашата сянка. Присъдата ни е опит да отречен източника на нашия дискомфорт.
Поправянето на сянката премахва присъдата и носи по-голямо приемане на Аза и другите, и възстановява една жизненоважна цялостност. Едно от моите отхвърлени Аз беше почиващия Аз. Доскоро бях неспособна да почивам пълноценно, през цялото време се стремях да правя неща и да бъда заета. Често критикувах „нищоправещите”. Докато след дълги години на борба с мое сериозно заболяване „мигрена”, която продължава по няколко дена с тежки главоболия и повръщане се наложи да си призная, че моето тяло само намира начин да ме накара да спра и да си почина. Сега се старая да намирам време за релакс и наслаждаване на свободата да не правя нищо.
Поправянето на сянката не означава да станем лентяи, мързеливци или лоши хора. Такива крайности на лошата ни старна е възможно да се появят, когато сянката е потисната. Колкото по-голямо е потискането, толкова по-високо трябва да „крещи” сянката, за да бъде чута, и толкова по-голям е шансът да стане демонична.
Елементите на нашата личност, които са лишени от израз не могат да се развият. Потребността ни от внимание не успява да бъде посрещаната с любов и интимност, сексуалните ни пориви стават натрапчиви фантазии. Елементите на нашата сянка подобно на отхвърлени деца прибягват до все по-крайно поведение, за да получат внимание.
Поправянето на сянката означава да поправим инстинктивните енергии на нашите потребности и желания, така че те да могат да бъдат канализирани по подходящи пътища. Това не означава, че отдаваме съзнание на сянката, а че вместо това довеждаме сянката до съзнанието.
За финал мога само да завърша с собствените си мисли по темата. Вярвам, че е важно да опознаваме и тъмните страни на нашата личност, а не само да се стремим да засилваме силните и както по горе са дефинирани „светлите” страни на Аза ни. Може би съюзявайте се с нашите недостатъци ние можем по-лесно да определим какво ни дразни, гневи и демотивира в живота. Само така можем да приемем себе си такива, каквито сме и грозни и прекрасни, и лоши и добри, и умни и тъпи.
