Сега да си поговорим малко и за българите като нация. В последната си книга ти правиш обстоен анализ на народопсихологията ни и това какви сме като хора.
Вярно ли е това, че сме егоисти, всеки се затваря в своята черупка и се интересува единствено и само от себе си и собственото си оцеляване?
Това е един естествен етап, през който нацията в момента трябва да мине, защото много дълги години, столетия, бих казала, начинът, по който на българина му се е налагало да живее или е избирал да живее, е бил време на преобладаването на “ние” и изтриване на “Аз-а”. В момента, ние сме в един своеобразен пубертет, в който този „Аз“ трябва да се утвърди, т.е. да поеме личната си отговорност. Вече не ни е отговорна нито партията, нито държавата, нито патриархалната структура на семейството. Някъде този „Аз“ трябва да поеме силата си, да се случи, да си повярва, да се оцени. Затова казвам в книгата си, че основният ни проблем е, че сме грозни патета, които просто не знаят, че са лебеди. И не е вярно, че имаме толкова много кусури. Ние просто сме повярвали, че сме грозни патета. Време е само да се видим в истинската си светлина и да си оценим всички достойнства, които имаме.
Не можем да отречем негативизмът, който българина има, но той е преходен и аз виждам как най-младото поколение има много повече чувство за лична стойност и много по-лесно казва “Аз искам!”, “Аз избирам!”, “Аз харесвам/не харесвам”, отколкото поколенията назад. Тук е важно, разбира се, да кажем, че не тоталното отиване в „Аз-а“ е здравото! Това е другата крайност, както и изтриването на “Аз-а”. Много повече вяра в себе си, чувство за лична стойност има в децата ни. В този смисъл, те са по-свободни и затова мисля, че като цяло предстои на българина да реабилитира чувството си за лична стойност и ценност. И тогава негативизмът няма начин да не изчезне, защото той идва от неумението да обичаш себе си достатъчно.
Какви са твоите наблюдения, все повече ли стават хората, които се отварят за духовното?
Да, категорично! Преди 20 години, когато започнах своята практика, много по-битови разговори съм водила с моите клиенти. От типа: проблеми с шефа ми, с мъжа ми/жена ми, с детето ми. Докато сега изключително много хора сядат срещу мен с вече зададените въпроси: какъв е смисълът на живота ми, какво се случва с планетата, с човечеството, епохата, в която живеем, какви са по-генералните необходимости, общата ни кауза и мисия, усещането за свързаност в едно, помагането, екологията. Така че, духовна революция има и това звучи много обнадеждаващо. Защото аз работя с нещата, които се случват вътре в нас, а те винаги предшестват онова, което ще се случи след това. И затова имам късмета да ги виждам тези неща по-рано. Но и много други хора го виждат вече това, те живеят по този начин, “дишат го”!
А дали не сме капсуловани в една общност от хора, които са осъзнати, духовно интелигентни, а някъде там, в други краища на света и на България, това не се случва?
Ами не е така, защото ако някой човек е поне малко прозрял и осъзнал, той вече носи като естествена необходимост говоренето за това или показването с личен пример на един малко по-различен начин на живеене, заради по-различен светоглед. Това неминуемо полека увеличава броя на тези хора. То е “заразно” в най-хубавия смисъл на думата. Не мисля, че е капсуловано. И именно по-осъзнатите хора, с малко по-висок коефициент на духовна интелигентност, много добре знаят, че това е част от тяхната мисия също. Без да отиват в някакви мегаломанни идеи, разбира се.
Ти пътуваш много, посетила си много страни, имаш ли усещането, че България е едно по-различно, свято място?
В тази книга доста разказвам за пътуванията си - за Япония, Венецуела, Бразилия, за места, на които съм водила и уъркшопи, и то всичките в посока на това да кажа на четящите да спрат да се съдят и да си лепят етикета, че сме най-нещастната нация, че сме много ужасни, злобни, завистливи… Със сигурност минаването през този етап е естествен път на израстването, но това генерализиране с окончателно лепене на етикета пречи много. От шанса, който имах да сравня, мога да кажа с ръка на сърцето, че сме изключителни хора! Толкова сме дълбоки… Ние сме изключително многопластови хора и сме с добри сърца! И сме изключително креативни, изобретателни...и сме помагащи, все повече. Виждаме го всеки ден. Тази сутрин гледах в репортаж по телевизията как спасяваха едно изнемощяло от глад конче... Винаги, когато има мащабни кампании за благотворителност, стотици хиляди хора се отзовават. Ето тези малки актове на състрадателност ни говорят много. Уж сме много бедни, а виждате ли каква лавина от искащи да пратят един лев, с който да помогнат. И това е ежедневие за хората, които имат такъв светоглед. Те го правят непрекъснато. Дори и като минат покрай ей това дърво, те му благодарят, че е там, че диша, че дава кислород и взима въглероден диоксид. За мен това са доказателствата за духовното ни узряване.
Какво послание би отправила към нашата аудитория?
Бих искала всички ние да си зададем въпроса “Какво и кого обичам?” и да не забавяме изразяването на тази любов. Каквото и да е, към когото и да е, и разбира се - на първо място – към себе си! Не мисля, че има по-голям грях в момента на планетата, от това да си стискаме любовта. Заболява един човек, който не позволява първо да усети любовта в себе си и второ - да й даде израз. Като започнем от дървото, на което бих благодарил, когато мина покрай него, или кончето на улицата или на близките си вкъщи. Най-големите ни смисъл и мисия са да генерираме любов. Лесно е да се каже “Аз не го мога и съм станал тъжен, депресиран, недоволен и черноглед, защото животът ми е низ от трудности и неудачи.” Предлагам на тези хора едно допускане, поне вътрешен въпрос - дали не е обратното? - “Понеже съм черноглед, недоволен и избирам да виждам негативите, дали не е именно затова животът ми низ от неудачи?” Любовта си ходи покрай нас по улиците и вътре си я носим, просто трябва да насочим фара на съзнанието към нея, защото ние възприемаме онова, в което внимаваме. А имаме винаги власт върху това накъде да си насочим вниманието. Ако аз реша да внимавам в дупките по улицата, аз ще възприемам тях. Ако реша да си насоча вниманието към някакви деца, които се смеят тук на този ъгъл, аз ще възприемам тях. „Фарът на вниманието” можем да избираме да го насочваме във всеки един момент. Дори и промяната, която ще постигнем да е само за 5 секунди, пак е нещо! Следващият път може да е за 5 минути. После за 5 дни, месеца, години... Просто трябва да сме отворени и да виждаме всичко хубаво около нас.
Запознайте се лично с Мадлен Алгафари и задайте своите въпроси към нея на предстоящото MasterMind party на 21.10.2014 г. в Студио 5, където Мадлен ще бъде гост-лектор и ще ни преведе по пътя “От “Какво ще кажат другите” до “Какво избирам аз”“. Повече подробности можете да откриете тук. Необходима е предварителна регистрация на: http://mastermind.bg/party/#
Интервюто проведе Десислава Тодрова
